Извън

-Защо чакаш толкова дълго?
Вися от ръба на прозореца,
за да видя стаята отвън.
Падането
се повтаря.
Колко секунди се побират
между две отражения?
Моето
и другото.
Оглеждам се,
преди да продължа по улицата.
Изстрел
след изстрел
той пак се усмихва
и пукнатината на челото
се затваря.
Някой спира движението.
Звук от разпиляване
на границата
между два живота.
Моят
и другият.
Опитвам се да си представя
колко монети имам във джоба.
Падането
се повтаря.
Забождане
в меката вътрешност.
Дупка
след дупка
той пак се усмихва
и ръцете му изтичат
върху тялото.
Вися от ръба на прозореца,
за да видя стаята отвън.
-Чакам да паднат завесите.

Еластичен удар

Сънят е болест.
Пет часа е.
Електронният часовник
е обърнат на обратно.
Заспал е със отворени очи.
Протяга се,
за да отпусне примката.
Леглото е продънено
от другата страна.
Как ли е успяла
да се скрие
под клепачите?
- Ставай!
- Някой ме е вързал.
- Огъвай се, по дяволите,
за да се измъкнеш!
Хваща дръжката,
натиска,
увисва с цялата си тежест,
с която е запълнил дупката.
А мускулите се огъват.
- Дръж се здраво!
Болката е острата греда,
която те подпира
да не паднеш.
Дръжката потъва.
Ще се удавя,
ако се събудя.
После ще умра.
Надолу.
Надолу....
.
Краката ми се движат в тъмното.
Чувам ги.
Сигурно съм с черните обувки
с токовете.
Търся улица
от лъскавите.
- Добър вечер!
- Как бих могла да Ви помогна,
млади господине?
- Може ли да се огънете около мен?
Ще бъда вашата греда.
Ще ви изправя.
А вие ме ще ме скриете
във себе си.
Ще ми дадете светлата витрина.
Стая със една стена
прозрачна.
Винаги ще бъда буден,
ще продавам
тъмното сако
и бяла риза,
черните обувки,
изправената стойка.
Цената има значение!
Продаваме сънища,
но те не са безплатни.
Ще огъвам пътищата ти
и те ще водят в скулптората.
Винаги ще бъда пред очите ти.
- Аз съм гипсова отливка.
- Но кой е създал тези извивки?
- Те са за другите.
Никога не влизат вътре,
а само гледат отстрани.
.
Всяка сутрин
го очаква в банята.
Налага се да пусне
електричество
през себе си.
Усещане за скорост
без движение.
Не виждам нищо.
Притискам силно,
за да го усетя.
Но той мълчи.
- Говори!
- Това съм Аз.
Другите отдавна
смениха имената си
и пожелаха да са други.
Пуснах ги на свобода,
а аз останах
да пазя тялото
от белите зъби
на стаята.
Лежа
върху любовницата си
и храносмилам миналото.
Само аз съм част от него
и от нея
и от другите.
Но всички са забравили.
Трябва да ги нося
в себе си.
Не мога да се скъсам.
Не мога да откъсна всички.
Не мога да намеря дупка,
в която да се скрия.
Аз съм сляп
и глух.
Събирам всичко
в черната кутия.
Докосването
е единствената връзка
с мен
със нея
с другите.
Само аз съм жив
и се огъвам
от тежестта на тялото си
и на другото,
в което свършва
всичко.
Само аз съм жив!
А другите са мъртви.
.
Един без десет е.
Часовникът беше
обърнат наобратно.
Продължавай да спиш.
Продължавай.
.
Хората те подминават...
Защо бързат толкова
по тази лъскава улица.
Ще се подхлъзнат.
Но ти ще се усмихваш.
Добре дошли!
Продължавай да си буден.
Ти не можеш
да паднеш
надолу,
надолу...
.
Само аз съм жив,
а другите са мъртви.
Ако се огъвам безкрайно
около остта на въртене
на собственото си съзнание,
ще затворя във себе си
всичките сънища
и всичките същности,
преди да светне лампата.
Ще се превърна в дупка.

Урок по сънища

мълчание
oще те търся
стъпки
виждам те само
когато се движиш
допир
объркват ме
твоите думи
заведи ме в началото
тласък
завъртане
в ритъм
мелодия
в тъмната вътрешност
без думи
събуждане
.
Всяка сутрин
се събуждам
с главоболие.
В замъглените минути
преди да се свари кафето
все още отлепям
кошмарите от себе си.
.
Първа глътка:
Фиксирам
положението си
във тунела.
Втора глътка:
Фиксирам
близките предмети.
Откъсвам
чашата от себе си.
Трета глътка:
Фиксирам
подвижния образ
отсреща.
Двете ръце
и двата крака
са свободни елементи
от движението.
Четвърта глътка:
Виждам онова лице,
което задава въпроси.
Не го разбирам.
Думите,
изписани във него,
се въртят около мен.
Пета глътка:
Фиксирам спомена,
че търся някого.
.
движение
без думи
ритъм
мелодия
влизам
излизам
влизам отново
стъпка
завъртане
стъпка
ритъмът те води
към началото
повтори комбинацията
обтягане
извивка
по вътрешната линия
отпускане
усмивка
върху гладката повърхност
контролирай лицето си
падане
в центъра
изправяне
на задния ръб
допир
стъпка
отделяне
намираш ли тялото
в тъмната вътрешност
следвай
познатия ритъм
избягай от думите
бягай
завъртане
стъпка
ритъмът те води
към началото....
.
Всяка сутрин
заспивам с усмивка.
В замъглените минути
преди да вляза
в тихия тунел
изписвам стъпките
върху лицето си.
.
още ли ме търсиш
мълчание
знаеш ли къде съм
стъпки
знаеш ли къде те водя
допир

Тази ръка не е моя

Тази ръка не е моя...
Остана да лежи на масата,
когато чашата се счупи.
Течността облива тъжното момиче.
Тя танцува в пепелта
и размотава червена коприна.
Бавно я късам с ръка
и я разпилявам върху тялото си.
Посягам да погаля себе си.
Тази ръка не е моя...
Гасиш устните си в пепелника
между изгорелите минути.
Минутите преди заспиване.
Искам да закрия очите си.
Задръж чадъра над главата ми.
Само ти можеш да видиш
сълзите ми.
Ръката ми
създава
тялото ти.
Тази ръка не е моя...
Лягаш върху облака от стихове,
който ти изпращам
между всяко вдишване.
Прозорците са замъглени.
Не поглеждай навън,
защото там няма нищо.
Докосвам устните ти
и събирам в шепите си
мокри думи,
които се стичат по кожата ти.
Тази ръка не е моя...
Не мога да изсвиря
звуците ти.
Опитах се да те заключа
във пианото.
Но лицето ти изчезва...
Тъжното момиче се съблича,
защото е самотно тази вечер.
Мелодията движи тялото й.
Ти танцуваш
сама пред огледалото.
Искам да разпръсна облака
със пръсти
и да видя лицето ти.
Тази ръка не е моя...
Остана да лежи на масата,
когато чашата се счупи.
Думите изтичат между пръстите ми.
Посягам да погаля себе си.
Минутите преди заспиване.
Но там няма нищо.
Тази ръка не е моя....

Частен театър

Живея в Огледалния дворец
зад гарата
и точно под часовника
съм залепил бележка:
“МОНОСПЕКТАКЪЛ
за изгубени пътници.
Всяка вечер –
различна програма.
Престой:
Една безсънна нощ.
Без резервация.
Адрес:
Огледалният Дворец
Вратата със табелка
“Частен Театър.....”
и едно дълго многоточие
за всичко останало.
Ключът е скрит
под изтривалката.
Няма име,
нито звънец.
Начало на спектакъла:
Точно в полунощ.
Ще ме намерите на сцената.
Голямата стая
с три огледални стени.
Винаги има места.
Дори да закъснеете,
седнете тихо
някъде във дъното.
Не се плашете,
ако видите някъде себе си.
Това е сън за двама непознати...
Не приемам кредитни карти,
нито пари в брой,
нито чекове.
Събирам анонимни спомени..”
.
P.S.
Ако сте идвали вече,
забравете този адрес,
защото той не съществува.
.
Приемам гости
само нощем
и ако случайно подраните,
не тръгвайте след мен.
Ще се загубите.
Изчакайте
да свърши репетицията.
Аз съм разпилян между стените...
Ходя гол между стаите
и всичко е разхвърляно.
Търся изгубени листове
и обикалям кръглия дворец.
Сглобявам анонимни отражения
и наблюдавам тялото си
как се съживява.
Спъвам се във картата със стихове.
Последвайте ме...
Имам баня с чудесна акустика,
където изнасям концерти.
Балкон със празни саксии,
където събирам металните звуци
и съчинявам тъжни симфонии.
Анонимен диригент на гарата,
когото хората не забелязват...
Имам и спалня,
скрита от слънцето,
където танцувам валс
със завесите.
Кухня със голям хладилник,
който всъщност е шкаф
за пиеси.
Кръгъл коридор със закачалка
между началото
и края,
където висят моите картини.
Изложба: “Етюди на допира”
На пода лежат
надраскани стихове.
Думите
водят
към
смисъла....
....в центъра
....огромна огледална стая
със прозорци към себе си,
с празни столове
и стар леген,
обърнат наобратно,
където се пресичат
всички образи...
Тялото се съживява...
Начало на спектакъла.
.
Аз съм тук..
И стъпките се губят в центъра...
Думите
докосват
смисъла.
Светът се е огънал в залата
и е затворен в мен.
Влезте вътре
и погледнете през очите ми.
Това е сън за двама непознати...
.
Допирът е огледално продължение.
Успявам ли да видя себе си...
Красив и силен
очаквам своята публика.
Моето тяло
е просто един инструмент.
Още е младо и хубаво.
Предлагам и нежност
безплатно.
Тиха близост,
докосване
между две голи
самотни парчета.
.
Сглобяване
на анонимни
късове...
Или само усмивка...
.
Спя в гардероба –
моята малка къща
в двореца ми.
Когато нямам публика,
прекарвам нощите си там,
между всички забравени дрехи,
които са моите сценични костюми.
Скривам се от себе си.
Кълбо от кожа,
прегърнало празни ръкави.
Сълзите
измиват
грима...
Останали са само
шепа изгубени образи
за следващото представление
във моя частен театър.
Приютявам заблудени пътници.
Не се плашете,
ако видите някъде себе си.
Това е сън за двама непознати...
.
Аз съм просто една
нощна пиеса...
Часовникът го знае.
Той винаги довежда утрото
и влачи уморени влакове.
Слънцето превръща всичко
в купчина от вехтории.
Жалко, непотребно отражение.
Образите се разцепват
във пресечната им точка
и изчезват.
Думите
бягат
от
смисъла....
През деня съм слаб и грозен.
Не искам никого да виждам.
Дори и себе си.
Усърдно разпилявам вещите си
и хвърлям саксии
по щастливите пътници.
Заканвам се да скъсам
онази проклета бележка
върху онзи надут стар часовник,
да натроша
моя огледален дворец
на хиляди парчета
и да се кача
на някой влак за някъде...
.
Но знам, че ще ми мине.
И знам, че пак ще дойде някой.
И аз ще съм на сцената в двореца ми.
Красив и силен.
Заповядайте!
Осиновявам заблудени пътници.
Подарявам сънищата си
в замяна
на шепа анонимни спомени.
Не е нужно да знаете кой съм.
Не питайте,
защото това няма значение.
Живея в огледалния дворец
зад гарата
и точно под часовника
съм залепил бележка:
“МОНОСПЕКТАКЪЛ
за изгубени пътници.
Очаквам ви след полунощ
и ако сте идвали вече,
забравете този адрес.
Защото той не съществува.”

Черно петно

Изчезвам безследно в тълпата...
Не си спомням дали някой ме чакаше.
Пустиня от есенноруси коси.
Спомням си само лицето
на едно чернокосо момиче
на гарата,
което държи мокра бележка.
Думите се стичат по релсите.
.
Примигвам…
.
-Имате ли огънче?-
сламено плашило без лице.
“Намокрената слама не гори,
а пуши...”
Вадя запалка и щраквам.
.
Светкавица…
.
Седя на пейката.
До мен –
подгизнал вестник
и остатъци от сандвич.
Представям си, че съм бездомно куче.
С черна мокра козина и дълги лапи.
.
Стрелката се премества.
.
-Чакате ли някого-
глупаво плашило в униформа.
Харесах шапката му.
Приличаше на безполезна кофа.
“Шадраван, обърнат наобратно.
Затова не кацат птичките...”
-Чакам влака за България…
“И дъждът намокри сандвича ми…”
Разкъсвам сламеното тяло
и то си тръгва
с острия звук на спирачки.
.
Портрет…
.
…на момиче с водни бои.
Едно черно петно по средата.
Всъщност… бях загубил нещо.
“МОМИЧЕ, ПРЕГАЗЕНО ОТ ВЛАК”
Опитвам се да взема вестника,
но той се стопява в ръцете ми.
Пихтиеста каша от думи
капе по мен.
.
Самоубийство?...
.
-Извинете, кога пристига
влакът за България?-
плашило с очила и куфарче.
А вътре сигурно е скрита
черна котка.
“Дали е още жива...”
-И аз го чакам, но не знам.
“Със сигурност ще дойде тази нощ...”
.
Гръм…
.
Но не видях светкавица.
Заспал съм тихо под часовника.
Пустиня от есенноруси коси.
Не си спомням дали някой ме чакаше...
Спомням си само лицето
на едно чернокосо момиче
на гарата,
което държи мокра бележка.
Думите се стичат по релсите.
.
Примигвам…
.
Поглеждам небето,
но там няма нищо.
“Да си мъртъв изглежда страшно
само за живите....”
.
Тиха прозявка…
.
Всъщност… търсех бележката.
Мокро листче
с черно петно по средата.
Беше смачкано в джоба ми.
Не си спомням
кога ми го беше оставила.
Сигналният писък
отнесе далеч очевидното...
.
Врата…
.
-Ще се качвате ли, господине?
Влакът за България потегля.-
плашило в униформа
и със свирка на врата.
“Бях загубил нещо,
но отново го намерих.”
Качвам се и сядам
до едно чернокосо момиче
във влака.
.
Светкавица…
.
Връщам бележката в джоба си.
“Тя също ме е чакала на релсите…”
.
Усмихвам се…
.
…на черното петно до мен.
Дъждът отмива
течните думи по релсите...

Две голи тела

- Колко е задушно днес – въздъхна тя,
същата, която някога се криеше
от времето и непознати магазини.
- Като пред буря – допълни той,
който продължаваше да бяга
от бурята и от любовни катинари.
- Може този път да е различно. – каза тя,
но се страхуваше да го повярва.
- Не гледам никога прогнозата – отвърна той,
защото бягаше от неизбежното.
- Вчера беше хладно и приятно – каза тихо тя,
но усмивката се скъса между устните й.
Беше чакала дъжда от много време...
- Аз имах много работа – каза отегчено той
и хвърли погледа си между сградите.
А тя го проследи и го намери...
- Върви ли работата – попита тя.
Не можеше да превъзмогне разстоянието.
И стягаше конеца между двамата.
Искаше да задуши и него, но не можеше.
Отново щеше да нареже вените си
на острите му многоточия.
- Горе-долу....- каза той,
а всъщност искаше да изкрещи,
защото тя го принуждаваше да лъже.
И двамата знаеха....
Тя млъкна
и скри сърцето си в джобовете.
-Ще се радвам, ако завали- каза той,
защото искаше да е свободен.
Мечтаеше да се удави в самотата си...
-Да се скрием някъде- прошепна тя.
Нуждаеше се от прегръдка
И ръцете й трепереха от студ.
Някога отдавна той беше първият,
захвърлил своята обвивка.
Сега тя първа се съблече.
Беше закована за мълчанието.
“Върни се”
“Слънцето ме заслепява”
“Красива си, когато плачеш”
“Плача, защото съм гола”
“Позволи ми да те нарисувам”
“Съществувам само в пръстите ти”
-Нека се намокрим и да пеем – каза той
и изведнъж захвърли дрехите си.
Беше се завърнал от далече...
- Добре- каза тя,
но се страхуваше.
“Искам да се скрия в теб”
“Побързай, преди да се събудя”
“Приюти ме в твойта стая”
“Безкрайна е, ще се загубим”
“Искам да потънем там завинаги”
-Сигурен съм, че ще завали- каза той
и погледна със усмивка слънцето.
-Ще чакаме да ни намокри – каза тя
и се скри дълбоко в него.
- Отдавна чакаме да завали – прошепна той
и заключи вратата на стаята.
“Сбогувай се със слънцето”

Чакам те в картината

Всяка нощ сънувам себе си.
А денем се опитвам
да си спомня.
Забравям кой съм бил
и си припомням
в сънищата.
Преповтарям ги.
Сглобявам образите
и отново се поглеждам
в огледалото.
Което всъщност е часовник.
Стрелките му са се отскубнали.
А бяха заковани в мен
дълбоко.
Излъгах себе си.
Променям се
и всеки ден
портретът е различен.
Контурите ми
са отново мокри
и размазани...
Не мога да се нарисувам,
защото нямам власт
над сънищата.
И надеждата са
дните ми,
когато си внушавам,
че съм истински.
Рисувам с пръсти
върху тялото си
моята единствена картина.
Защо сънувам само себе си?
Това е тъжно...
Загубих се
в бездънното стъкло
на вероятностите.
Уморих се
да се вглеждам в себе си.
Отдавна искам
някой да ме види.
Моето лице.
И тялото ми.
Нека да съм гол.
Погледай ме.
А аз ще те сънувам....
През деня
ще търся образа ти
във картината,
която нарисувах на разсъмване.
Ако ме вземеш
още днес,
въпреки че съм измислен,
ще закова стрелките
и може би ще спра
да се променям.
И няма да сънувам
себе си,
а теб.
Моля те, напомняй ми.
Дали съм аз.
И кой съм.
И къде съм.
Измислен ли съм.
И дали съм в теб.
А аз ще ти оставя образ
да го носиш всяка вечер
върху кожата си.
Знам, че ще сънуваш мен.
Вземи и сънищата ми,
защото аз не съществувам.
Търси ме денем.
Забравям кой съм бил
и преповтарям себе си.
Сглобявам образите
и се поглеждам в огледалото.
Което всъщност е часовник.
Стрелките му са спрели.
Виждам сънища.
Спомних си за теб.
Видях те
с пръсти върху тялото ми.
Чакам те в картината...

Някой ме успокоява

Телефонен разговор
се чува отстрани.
Името ми.
Името ми.
Ти къде си?
Някой ме успокоява.
Слушам себе си
как разговарям.
Защо не мога
да се видя отстрани.
Трептене ли е
или електрически сигнали.
Хвърлям се надолу
и всичко остава отвън.
Дори и думите
пустинни магистрали...
Все надолу...
Червените петна на пода
са скрити във гората.
Чуваш ли ме?
Аз те търся.
Чувам само
пулсиращия ритъм.
Всичко е наоколо стопено.
Главата ми е риба,
плуваща във въздуха.
Телефонен разговор
се чува отстрани.
Името ми.
Името ми.
Ти къде си?
Знам,
че не трябва да скачам.
Червените петна на пода
са скрити във гората.
Там загубих думите си.
Увиват се дърветата
едно във друго
и образуват
счупена слушалка.
Не чуваш ли
мълчанието ми?..
Аз те виждам
със черна перука
от жици.
Слушам себе си
как разговарям.
И тебе те чувам...
Отдавна се хвърлих надолу.
И паднах.
Още преди да ми звъннеш.
Моят глас
е самотно
електрическо ехо...
Името ми.
Името ми...
Телефонен разговор
се чува отстрани.
Някой ме успокоява....

Огледален часовник

Събудих се в кутията, която
грижливо бях сглобявал през годините,
през месеците, дните, часовете,
заспали в огледалния часовник.
Надничах в него.
Взирах се в стрелките му.
И може би не вярвах на очите си,
че още се въртят във кръг и мигат
и бясно търсят изход от кутията.
А течните секунди тихо капеха
и бавно заковаваха стените.
Заслушвах се
в безмълвните им ноти
и чаках да пробият тишината,
да счупят огледалния часовник.
Но те не спираха
във кръг да се въртят.
И аз не спирах
все така да се опитвам
да избода
зеленооките стрелки.
А течните секунди тихо капеха
и времето,
изтекло във ръцете ми,
бе само локва,
набраздена с кръгове.
Дали сънувам себе си
или пък някой друг,
когото съм затворил във кутията.
Не вярвах на очите си...
Не вярвах...
Когато се събудя, ще са спомен,
висящ зеленооко на стената
в кутията, която си сглобих,
през месеците, дните, часовете,
заспали в огледалния часовник.
Надничах в него.
Може би лицето ми
било е само сън.
Един от многото,
забравени отдавна във кутията....

Няма кръстопътища

Пътеката е същата.
За кой ли път отново
минавам покрай себе си.
И пак не виждам никого.
И пак се спъвам в празното
на всички многоточия,
които като камъни
безспирно се търкалят
и влачат прах след вятъра.
Загубвам бавно стъпките,
които съм оставил
да бъдат пътни знаци
за бягство от въпросите.
Издирвам кръстопътища
и там ще чакам някого,
с когото да се срещна.
И знам, че няма никой
да мине покрай мен.
И също знам, че няма
дори и кръстопътища.
Пътеката е същата.
За кой ли път отново
минавам покрай себе си...

Танцът на разбитата врата

Самотен бряг без езеро,
изтекло през ключалката
на моята измислена врата.
Разтварям себе си,
през пръстите ми,
през зеленооките ключалки
изтича лунното ми езеро.
Изтича отразения ми образ.
Загубих себе си
във пясъчната тишина.
Превърнах се в безветрена
пустиня.
Самотен бряг без езеро.
Седя и чакам
две цигулки
да го нарисуват.
Да го изпълнят
със извивки на вълни.
И едно пиано
да спаси водите от безлуние.
А танцът ми ще върне рибите
и откраднотото отражение.
Чакам езерото да се върне...
Чакам...
А сцената остава празна.
Гнездо на чайка,
никога невиждала морето.
От блъскане в стените
отдавна вече е изкъртена врата.
Самотен бряг без езеро.
Седя и чакам две цигулки.
И пиано.
Танцът на разбитата врата
ще върне отражението на чайката.
През зеленооките ключалки
изтича бавно лунното езеро...

Кашлюкаво флиртуване

-Кашлюк, кашлюк!
-Извинете, да не би да кашляте?
-Разбира се, че кашлям. Вие глуха ли сте?
Опитвам се да привлека вниманието Ви.
-Но значи Вие не кашляте, а просто се правите.
-Кашлям! По-добре не мога да се справя.
Аз така си кашлям.
-Не бяхте убедителен.
Признавам в първия момент реших наистина,
че кашляте. Но Вие ме разубедихте.
-Аз? Напротив, опитвах се именно обратното да сторя.
-Добре, привлякохте вниманието ми.
Сега какво очаквате от мен?
-Обиден съм Ви, че не ми повярвахте на кашлянето.
-Но моля Ви, не се притеснявайте.
Опитайте отново.
-Добре... Щом казвате...
Ка-ка-кашлюк-кашлюк-грух
-Това признавам беше по-оригинално от предишното.
Но не разбрах защо грухтите?
-Да не мислите, че съм прасе?
Каква обида! И то от непозната!
-Искахте да кажете свиня.
Но не ми приличате на гадна, грозна и вмирисана свиня.
Определено не. Приличате на невестулка.
-Господи! Колко сте тактична.
Кажете си направо, че съм пор.
-Не казах пор, а невестулка.
Доста по-симпатични създания от миризливите порове.
Познавам доста невестулки.
-Не споря. Щом така ме преценявате...
Но май ще трябва пак да се изкашлям.
Може да си промените мнението...
-Заповядайте! Чакам с нетърпение.
Развивате се в положителна насока.
-Кхохо-бохо-ках-кашлюк-шлюк-смук
-Е, това е поезия, господине!
Истинска поезия във кашлянето!
-Благодаря Ви.
Този жанр ме вдъхновява.
Посвещавам кашлянето си на Вас.
-Ласкаете ме! Аз не го заслужавам.
-Напротив. Вие сте ми вдъхновението.
Закашлях се пленен от красотата Ви,
исках да Ви привлека вниманието.
-За първи път в живота ми,
мъж флиртува с мен чрез кашляне.
Вълнуващо е. Моля, продължавайте.
Толкова е трогващо, че ще заплача.
Кашляйте! За Бога кашляйте!
-Ка-хак ка-мук ка-шлюк! Кашлюк!
Кашлюк!

Историята на Кроки и Кролиса

Далече в джунглата на Карагили
живели двама крокодили -
влюбеният Кроки и Кролиса,
мечтаеща за почести актриса.
Хапвали щастливо тревопасни,
загубени сред тез реки опасни.
Но ето че един прекрасен ден
се свършила красивата идилия.
.
Отчаяно плачеше Кроки тенорно.
Бе изоставен горкият позорно
от своята чаровна крокодилка.
Избягала съпругата без срам
с богат и тлъст хипопотам.
А бедният нещастен Кроки
плуваше в безпътните посоки
и релси търсеше във отчаяние
да сложи край на своето страдание.
Но не намираше.
Защо не ги строят в реката!
И бракониери няма във гората!
От търсенето силно огладня.
Не бе останала даже свестна храна.
Мизерията беше пълна.
В нещастните си челюсти зъбати
задъвка разни зарзавати,
че и риба нямаше да хапне.Мръснищата си беше с апетит,
би изгълтала дори охранен кит.
Но тъй като китове нямаше,
от злоба изгълта всичко, що шаваше,
вдигна скандал и се фръцна със шишкото.
Даже змиите с възторг завидяха,
а костенурките като разбраха,
се прекръстиха потресени и онемяха.
Маймуните безспирно му се подиграваха
и клюкарите мир не му даваха.
Горкият беден крокодил!
Остава да се е пропил.
“Няма ли кой да му тегли куршума.” -
си мислеха доволно тревопасните.
Тигъра викаше:
“ Стига бе братче,
тая курва не струва дори и петаче.
Всички жени са еднакви. Помни.
Друга крокодилка просто намери.”
Но на тигъра му беше лесно,
щото да си кажем честно
кинти имаше от контрабанда
с проститутки от Уганда.
Ефтини и хубави тигрици
със очи на африкански жрици.
“О, тигре, тигре!” – Кроки отговори
“Беден съм. Дори гладувам
И на сърцето си до гроб робувам.”
“Един сеанс от мене е безплатен –
Шакира ще ти пратя” – тигърът предложи.
“Тя е да ти кажа най-добрата.
Носи й се слава във гората.
Дори и слонът е доволен,
А го знаеш, че е претенциозен.”
“Не че имам предрасъдъци към тигърките.
Но крокодилките са най-красиви.
Тези зъби. Челюсти. Опашката.
Къде е моята Кролиса!
Ах, дано да не е станала актриса!”
Тигърът най-сетне се отказа
и страдащия крокодил заряза
да се оправя както може.
.
Жабата беше клюкарка –
сама си признаваше,
но със услуги, съвети даряваше
всички потърпевши в горските скандали
и със съчувствие във вестник “Изтрещяли”,
без много, много да се обяснява
написа следната обява:
“Изоставен във реки дълбоки,с кродилски сълзи плаче и реве,хубавици Крокодилки утешете Кроки,че ще вземе да умре.”
Отговор прати само една
темперамента китка, тъжаща, сама
му писа как отдавна мечтае
със емоционален крокодил да си играе.
Търсела просто забавления
без излишни затруднения.
(Пояснявам, за тези които не знаят,
че китка е нещо голямо на вид,
с други думи – дебел женски кит)
Но нашият Кроки не беше такъв.
Все още безкрайно тъжеше
и отпуснат в реката лежеше.
Чакаше влак да го сгази...
.
Но нека видим неговата крокодилка
как се забавлява с тлъстия хипопотам.
И не мислете, че изпитва срам.Обещал й на кокетната Кролиса
да я направи най-известната актриса
във жабешкото блатно кабаре -
изискано и скъпо заведение
за екземпляри с най-високо положение
и задължително от хидробранша.
Само плуващите се допускат.
Защото сушата, небето
си бяха абсолютно гето.
.
И нашата Кролиса си мечтаеше
да влезе във отбрано общество,
да бъде всепризната и известна.
Но задачата не беше никак лесна.
Дори да беше тя чаровница,
остана си деветата любовница.
Осем може, девет вече е скандално,
да не кажа неморално.
Но Кролиса пренебрегваше мълвата
и естествено намери си белята,
отритната от всичките богати
аристократични жаби
във хипопотамските палати.
И всичките надувки би могла
да вкара в своята уста,
но е толкова просташко и падение
да излапаш жаби с положение.
Ще питате защо не се завърна,
щом пародията зърна.
Глупава си беше нашата кокетка.
Не спря хипопотама да я четка
и вярваше горката убедена,
че някога ще бъде оценена
за таланта
да върти опашка артистично
и да трака с челюсти ритмично.
.
Завиждаха й злобните хипопотамки.
Вярно е, не бяха като сламки,
и пъргави особено не бяха.
Но имаха си чар и положение,
образование и тънко отношение.
До там ли паднаха хипопотамите
да взимат крокодилки за любовници!
И да им уреждат представление
в толкова известно заведение!
“Безсрамие! Разврат! Кощунство!” -
викаха потресените жаби.
“Такава нечуваност
няма дори във Ламанша!” -
викаха богатите от хидробранша.
“Тя се гаври с естеството ни,
развращава обществото ни.
Трябва да напусне незабавно!”
Дори и тлъстия богат хипопотам
срещу Кролиса се обърна той и там
отрече официално да му е любовница,
била го прелъстила и изнудвала,
безскрупулна била, дори не се учудвала
от собственото си нахалство и разврат.
.
Позорно я изгониха горката
от изисканото общество в блатата.
И тя измамена, сломена,
със заговор от сцената свалена,
си мислеше, че всички й завиждат,
защото хубостта й виждат
и нейния талант неотразим
да върти опашка артистично
и да трака с челюсти ритмично.
Как я изигра хипопотама
такава готина мадама.
Да пукне дъртия нещастник!
Ще прати тигрите да го разкъсат.
Да види той какво е гето!
.
В припряните си мисли тя забрави
наивния си крокодил в реката.
Какво ли прави будалата?
( Въобще не беше мислила за него.)
Къде е? Нямаше го, щом се върна.
И в изненадата се преобърна,
просна се по гръб в реката
и отчаяно заплака.
( Но не защото съжаляваше,
а просто за ефект го правеше.)
“Как си бе красавице? “-
Запита тигърът.
„Хубавецът ти го няма тука.
От мъка едва не се спука.
Толкова изпаднал беше,
че дори и не ядеше.
Накрая отчаян замина
някъде далече за чужбина
При някаква самотна китка.
Разправя, че дебеличка била,
но богата и с доста храна.”
“ Ах, нещастницата аз,
какво ще правя?”
“Имам предложение, Кролиса.
Искаш ли да си актриса,
Каквато си ми хубавица
в храма на моите тигрици?”
.
Светнаха очите на Кролиса.
Как искаше да е актриса!
Макар и в гетото на сушата.
Каза си, не ми е нужно пък, защо
да съм непременно във висше общество.
Да показвам своите таланти.
Вярно е, ботатите са тъй галантни,
но пък как ме изиграха.
А моята безценна красота
не може да потъне ей така.
И тя чаровно се озъби
“ Тръгвам, тигре, с теб.”
Завъртя опашка артистично
и затрака с челюсти ритмнично.
.
И ето нашите герои
след сътресения, порои
намериха накрая щастието.
Щастлив със китката си Кроки
в океаните дълбоки
нощем спи в устата й резилно,
денем тя го храни най-обилно.
И смачкан от безкрайните й ласки,
той е вечно уморен и му се спи.
А прекрасната Кролиса,
стана най-желаната актриса
в тигърския храм на жриците.
Засенчи даже и тигриците
със своите таланти
да върти опашка артистично
и да трака с челюсти ритмично.

Аз съм Вашта котка

- Приятно ми е!
Аз съм Вашта котка.
- Нима?
Не помня да съм имал котка.
Сигурна ли сте,
че няма грешка?
- Разбира се, че няма.
Да не би да мислите,
че съм от глупавите котки?
Но господине,
ние с Вас сме влюбени!
- Господи!
Но Вие се шегувате!
Та аз дори не Ви познавам!
- Че как?!
Нали се запознахме:
“Приятно ми е!
Аз съм Вашта котка.”
Съвсем учтиво се представих.
- Но как решихте,
че сме влюбени,
когато току що се запознахме?
- Любов от пръв поглед
се нарича, господине,
чувството, което тъй умело
се опитвате да скриете.
- Това е абсурдно!
Да не сте се побъркала!
- Разбирам Ви.
Не се съпротивлявайте.
Може би Ви плаши болката
от бъдещата изневяра?
- Как не Ви е срам
да ми изневерявате!
Така ще страдам!
Вие сте жестока!
- Не виждате ли, че ме тласкате
със Вашта равнодушност
в лапите на друг!
- Каква нелепост!
Та аз дори не Ви познавам!
- Отчайвате ме!
Аз съм Вашта котка.
- Но нека бъдем честни.
Вие не сте моята котка.
- По-Ваша съм от всякога!
Навярно сте от глупавите.
Не случайно
ще прелюбодействам с градинаря.
- Аз нямам градинар.
- Разбира се, че нямате.
Аз ще го наема,
щом така ме пренебрегвате.
- Колко сте нахална!
В моя собствен дом! Безсрамие!
Но...
Котките не могат да говорят
и да наемат градинари.
- И с право си мълчат, горките!
Мъжете сте отчайващо ограничени!
И никога не слушате,
когато ви говорят.
- Нелепо е жена ми да е котка.
Нашата любов е невъзможна.
- Обичах Ви тъй страстно,
а Вие ме отблъснахте.
Довиждане!
- Почакайте!
Какво се случи
със прелюбодействието?
- За Ваша информация -
отдавна го извърших.
Вие ме принудихте
с абсурдното си поведение!
Изгонихте чаровната си котка.
- Почакайте!
Не ме оставяйте така самотен!
- Не мога да Ви чакам.
Изоставям Ви.

Аз не съм закачалка

- Но кой сте Вие?- попита закачалката
Не може да висите просто ей така
нагоре.
Чувствам се засегната.
- Но моля, не ставайте смешна,
не бих могъл
да се увеся на гърдите ви.
Как не Ви омръзва да стоите права.
Толкова елементарно ми изглежда.
- Засягате ме. Как не Ви е срам
да подкопавате консерватизма ми
и сложността на моето стоене.
- Дълбоко съм озадачен
от вашите безпочвени предубеждения.
Отказвате се най-порочно
от неизбежната си паралелност.
Вие сте непоправима
вертикална комформистка
с правоъгълни претенции
на закачалка.
Поне да бяхте кълбовидна.
- Не дай си Боже триизмерна!
И да се въртя!
Вие ме потресохте
със своите абсурдни идеологии.
Горда съм да бъда закачалка!
- А горда ли сте, че отворихте кутията
и убихте мъртвата себе си?
Попречихте несъществуващото
да продължи да съществува.
Избягахте от авангарда
на собственото си висене.
- Опетнихте красивия ми подвиг.
Спасих си живота безкористно.
Горда съм да бъда закачалка,
все така правоъгълно сбъдната
и пропорционална на стоенето си.
Да не ме смятате за маса?
- Не бих си и помислял даже.
Със Вашата прекрасна фигура.
- Тогава сигурно за стол.
Защото масите забравят,
че са столове без облегалки.
- За съжаление
ще Ви разочаровам.
Прекалено груби и квадратни са.
А Вие толкова сте фина.
- Престанете да флиртувате със мен!
Не знаете коя съм.
Аз не съм закачалка.
Но кой сте Вие?- попита закачалката
Не може да висите просто ей така
нагоре.
Чувствам се засегната.
- Не ставайте смешна.
Аз съм противостоенето Ви.

Да ме простят удавените

Да ме простят удавените.
Някой ден и аз ще се удавя,
когато за последно изхабен
ще мога да забравя синята мелодия
на своята унесена избистреност.
Ще изгоря и корабите,
с които не избягах от мълчанието,
седящ и сричащ името си на брега.
Красивото ми име.
Подарявам го на чайките.
Крилатите пустини се огъват.
Огъват се...
Знам, че ще ме чакат мостовете.
Ще се отпусна
във синята прегръдка на любимата.
Чакайте ме, ще се върна.
Нуждая се от спомени.
Отивам първо да се сбъдна.
Да флиртувам със забързаните улици,
загледани във голото ми тяло.
Развятите поли и всички погледи,
сплетени във син венец,
разцъфнал срамежливо на гърдите ми.
Венец от сбъднатите спомени
за всичките отплували моменти.
И тези, които не се върнаха...
Знам, ще намеря и люляци.
Всичко е мое, дори и тълпите,
хората, техните пръсти,
ръцете, краката, косите
и устните.
Всички са струни
на нежна цигулка.
Свиря...
И осиновявам къщите.
Във тях са моите кутии.
Всичките.
И майка ми.
Намирам себе си заспал на пода.
Осиновявам къщите, които светят.
А зад вратите им часовници.
Осиновявам люляците.
.
Да ме простят удавените
и моят бряг, изровен от очакване,
че корабите няма да се върнат.
Подарявам ви мечтите си,
които не изпратих да потънат.
Простете ми, сега си имам спомени
и моята любима ме очаква...

По дяволите

По дяволите. Стана осем.
Не съм спал цяла нощ.
Четох.
И пуших
цигара след цигара.
Мислех си какъв е смисълът.
Проклетият смисъл от всичко,
което правя
или не правя.
И се влача по релсите
на жалкото ми сбъдване.
Кога ги начертах?
Дали аз ги начертах?
И как се побират
в моята тясна
и разхвърляна стая?
Дали се пресичат
далече в пространството?
Мързи ме да ходя до там.
Как всичко минава край мен.
И забързания бизнесмен
с дипломатическото куфарче.
А в куфарчето има котка.
Дали е мъртва?
Не знам...
Така и не се осмелих
да го отворя.
Рейсът набива спирачки.
Шофьорката гледа сърдите,
а аз й се усмихвам...
Лекции. Работа.
Досадни функции
на лицемерни променливи
и сбабичосани константи.
Микроикономика. Макроикономика.
Пазаруване. Полуфабрикати.
Психотерапия в стихове.
Отчаяно бягство във нета.
Измислено сбъдване.
Досаден коктейл на промоция.
Само три евро и деветдесет и девет.
С още по-досадна компания.
Пътуване в метрото.
Като сън.
Безсъние.
Безсъние...
И проклетите безкрайни нощи.
По-празни от вакуума.
Дали в някоя паралелна вселена
в някоя от кривите на вълновата функция,
дълбоко в квантовия вакуум
има някой анти-аз –
пътуващ актьор,
който мрази котките?...
Безсмислен въпрос.
Ето сега пия кафе
и пуша цигара
след цигара.
Питам се
какъв ли ще бъда след двайсет години?
Рекламен агент?
Или шеф на търговски отдел?
И ако се сбъднат кошмарите ми:
сух счетоводител.
Защо го правя?
Оставете ме на мира
проклети човекоподобни сенки!
Аз съм собственото си
противостоене...

Дърво от пера

Оскубах перата на нашата чайка.
Зарових ги тихо в градината.
Там ще порасне дърво
да изплаче
листата, които изсъхнаха
в пустинните стъпки на бягството,
в безбройните пъти, когато
се хвърлях от моста в реката.
Седях на брега и се гледах
в очите на голите чайки,
а те се давеха заедно
със всички писма непрочетени,
които написах до себе си.
Тълпите отдавна ме гонеха
със грозните клони на спомена.
И там под листата разхвърляни
са всичките наши молитви.
Защо се разтичат дърветата,
когато окапа косата ти
дълбоко в гората, до релсите.
И всичките водят в пустинята,
огъната в празните мостове,
които очакват поредния
скок от ръба на прозореца.
И паднали право в градината
са нашите прелетни сънища.
Потънаха нашите влакове
и всички оскубани чайки.
Не можем дори да избягаме.
Реката изхвърли писмата ми.
Остана ни само да чакаме,
че там под перата на чайката,
ще порасне дърво
да изплаче,
листата, които изсъхнаха...

Голото тяло събира своята кожа /Дали/

Голото тяло
събира
своята кожа,
постлана на пода.
.
Вратата
е само стена
зад гърба му.
И всички декори
потъват
пребити
във своите сенки
от факли.
.
Разтичат се
лепкави
усмивки
по стъклата.
.
Саксиите
се спукват
във мълчанието
пред прага на бесилото.
Размазана
импресия.
Мухите
разпиляват
електричество.
.
Тази уродлива песен
е без кости.
Часовникът
изкормен
я повтаряше.
Спри,
спри,
спри....
.
Котката
се хвърли
през прозореца.
Посрещна я
стената
зад гърба му.
.
Оглозгани
припаднаха
и лампите.
.
Кой танцува
в мъглата
под кожата?
.
Затворете
тези проклети
врати!
.
Дали някой
търси ключа
в тази стара,
надута
саксия?
.
Спри,
спри,
спри...
Всички
декори
са кости.
.
Голото тяло
събира
своята кожа
постлана на пода.
Прегръща
горящата
стая.

Саксии в цигулка

Живеехме двамата
в тази цигулка.
Танцувахме често,
когато бяхме щастливи.
Дали бяхме щастливи?
Дали още пазят саксиите
нашите тайни..
Поклон. Ръкопляскане.
Тези проклети съседи
защо не дойдоха
на нашия театър?
А само подслушваха.
Как исках далеч да избягам
от нашето щастие.
.
Свиря гол на цигулката
и нашето жилище
е просто една
илюстрация.
Къде е
детето ни
част от декорите?
Нека пищи зад завесите.
.
Правя любов
със цигулката.
Голите статуи
всички са твои любовници.
Викай!
Тези проклети съседи
защо не дойдоха
на нашия театър?
А само подслушваха.
Как исках
далеч да избягам
от нашето щастие.
.
Тези противно
грачещи струни.
Млъкни!
Защо е толкова грозно
детето ни?
Нека заровим и него
в саксиите.
Поклон. Ръкопляскане.
Безбройни седалки
и никакви зрители.
Нито един.
Нито един...
.
Живеехме двамата
в тази цигулка.
Танцувахме често,
когато бяхме щастливи.
Дали бяхме щастливи...
Дали детето ни
спи във саксиите...

Тихо пътуваха в нощите

В трамвая пътуваха хора.
Пътувах и аз.
Там сред хората.
Пътувах през нощите.
И те ме люлееха.
Нощите
някъде в мен преминаваха
бавно и спираха.
Спираха времето.
Спирките
бяха безкрайно очакване
там сред хората,
които се качваха,
слизаха,
може би търсеха някого.
Стигаха някъде
и после пак заминаваха.
Тихо пътуваха.
Mоже би шепнеха,
защото трамваят им пееше.
Пееше.
Но те не го слушаха.
Гледаха в тъмното.
Може би виждаха някого.
Лампите
светеха някак самотно.
Хвърляха сянка
във нищото,
потъваха в себе си
хората
може би там намираха
някого.
Търсеха себе си в къщите.
Къщите
светеха някак далечно.
Всичко беше далечно.
Даже и хората,
които пътуваха,
бяха далече от себе си.
Далече от мен.
Сякаш сънуваха.
Дишаха
лекия въздух на нощите.
Дишах и аз.
Сякаш сънувах.
Въздухът
беше очакване.
Хората чакаха.
Тихи въздишки
изгасваха в тъмното.
Чезнеха някъде в мислите.
.
Тихо пътуваха
хората.
Пътувах и аз.
Там сред хората.
Пътувах през нощите.
И те ме люлееха.
Нощите
някъде в мен преминаваха
бавно и спираха.
Спираха времето.
Скърцаха.
Хората
търсеха някого.
Може би плачеха,
защото трамваят им пееше.
Тихо пътуваха в нощите.

Къде са мислите ми?

Остáви ми кокичета на масата.
Целуна ги.
Вратите се отвориха.
А аз целунах вятъра.
Разпаднах се на глътки въздух
под завивката.
Валеше сняг във стаята.
Белите кокичета заплакаха.
Но аз не можех...
.
Къде са мислите ми?
Търся в гардероба.
Всичките ми дрехи са избягали.
Останали са шалове.
Копринени.
Увивам се във тях.
Звукът на скъсан плат ме натъжава...
.
Къде са мислите ми?
Търся във леглото.
Топлите завивки са избягали.
Останали са кичури коса.
Разхвърляни.
Събирам ги във шепи.
.
Къде са мислите ми?
Търся ги на масата.
Кокичетата бяха си отишли.
Останал бе дъхът им.
Чувах ги как дишаха
Заслушах се.
Устните ти шепнеха...
.
Остáви ми кокичета на масата.
Целуна ги.
Вратите се отвориха.
А аз целунах вятъра.
Разпаднах се на глътки въздух
под завивката.
Заплаках
в тихата мелодия на устните ти...
.
Танцувах във снега
и слушах мислите си.
В стъпките ми никнеха кокичета...

Сега съм храст

Издраскаха ме ноктите на времето
и се забиха в дървената къща.
Потънаха в безкрайните поляни,
където всяка нощ копаех дупки.
Зарявах там предметите,
които съм докосвал.
И чаках да възкръснат...
.
Във къщата ми бе остaнало
единствено очакването,
че някой ден, когато се събудя,
всичко ще си бъде пак на мястото.
Но този ден не идваше и моите предмети
изгниваха в зелените поляни.
.
Молех им се всяка нощ и чаках
да ме съживят отново.
А те се смееха и ставаха все по-зелени.
Времето ме драскаше и храстите
дебнеха отвън кога ще рухне къщата.
Обсаждаха я бавно и се срастваха със нея.
Късно е да я заровя вече...
.
Сега съм храст в безкрайните поляни.
Те изпълниха молбата ми и моето очакване
беше си отишло заедно със къщата.

Чай от рози

- Ще ми налеете ли чай, за да заспя?
Защото страдам от безсъние
и кучешкият лай ме подлудява.
- Чаят е готов.
Попарих цъфналите рози.
Но няма чаши.
Вчера счупихте последната,
след като изкъпахте луната.
Тя танцуваше за Вас.
Отдавна ви обичаше,
но вие я забравихте.
Не си ли спомняте?
Заспахте...
- Нарисувайте ми същата!
Побързайте, че чаят ще изстине.
- Не си ли спомняте?
Сънувахте...
- Сънувах...
Празни стаи...
.
Дали съм сам
или сънувам празни стаи,
когато кучетата лаят през нощта...
.
Пия чай и поканвам луната да влезе.
Нека да плува във чашата с чай,
а аз ще й пея с очите си.
Тя ще танцува...
Когато ми беше любовница,
тя също ми пееше.
А сега само мълчи и танцува...
.
Плача и чаят ми става солен.
- Желаете ли бучка захар? – питам аз.
- О, да! С удоволствие! – си отговарям.
Луната в чашата се смее
и аз бавно изпивам сълзите си.
Изпивам и нея.
.
Кучетата лаят
и чашата е празна...
Дали съм сам
или сънувам празни стаи...
.
Когато чашата е празна, съм самотен.
Прозорците изчезват от стените
и се превръщат във безкрайни стаи.
Рисувам кучета навсякъде,
за да не чувам тишината.
Само лаенето...
Те ревнуват от луната.
Коя е тя...
Обичам само розите,
които ме приспиват
някъде в безкрайността на стаите...
.
Счупих празната чаша...
.
- Налейте още чай!
Не го пестете!
Проклетите псета не млъкват!
- Чаят свърши.
Изпихте го
и отново счупихте чашата.
- Пак не подействаха розите.
Не мога да спя.
Защо не престават да лаят?
Луната ми свети в очите.
- Тя танцуваше за Вас.
Отдавна Ви обичаше,
но Вие я забравихте.
Избягахте във стаите...
Не си ли спомняте?
Сънувахте...
- Сънувах...
Празни стаи...
.
Дали съм сам
или сънувам празни стаи,
когато кучетата лаят през нощта...

Очите

Стаята се свиваше в безумния му поглед
и образите на предметите потъваха.
.
Искам да съм мъртъв, ако ме оставиш,
да забравя скъсаните снимки,
удушените въздишки в тъмното,
следите от прехапаните устни.
.
Вятърът се гавреше с косата й
и удряше отчаяно завесите.
Дрехите се свлякоха от закачалката.
.
Защо крещиш?
Аз искам само да целуна устните ти.
И ти си като другите!
Накара ме да вярвам, че живея,
а сега ми се изсмиваш във лицето.
.
В косите й шептяха обещанията
на всичите забравени любовници.
Той я блъскаше.
Писъкът й влизаше в очите му
и те се пълнеха с кръв и стъкло.
Звярът се оглеждаше...
.
Някой в съседната стая се смееше...
.
Спри да пищиш като майка ми!
Спрете да викате всички!
Няма да прося любов като куче!
Ще счупя прозорците ти,
за да влизам всяка нощ при теб.
Ще счупя огледалото ти,
за да се оглеждаш само във очите ми!
Ще счупя краката ти,
за да не избягаш, докато сънувам!
Ще те удуша с ръцете си,
за да не дишаш никога сама!
.
Искам да сънувам, че изчезвам,
но не мога да заспя...
.
Очите му се пръснаха
и острите парчета се забиха в нея.
Часовникът пуслираше в ушите му.
Той плачеше....
Вятърът се гавареше с косите й.
Отпусната в съня си,
тя беше толкова красива...
.
Двама пияни пееха шумно навън...

Завеса

Сбогувам се със слънцето...
Пия вино и прегръщам остарялата завеса.
Часовника изхвърлям през прозореца
и дълбоко вдишвам миризмата на нощта.
.
Дишам...
.
Така ухае само лудостта...
.
Слънцето залязва
зад нощната градина с бели страници.
.
Завъртам стаята
и цветята танцуват в очите ми.
Слушам ярко червената мелодия,
която се блъска в стените,
ритъма на упоените въздишки
и безумния смях в главата ми.
.
Самотата е най-красива нощем...
.
Крещете! Крещете, за да мога да ви чуя,
а аз ще пея за празната стая,
в която се чувствам щастлив.
.
Пия вино и целувам тъжната завеса.
Тя е влюбена в мен, а аз съм самотен...
.
На пианото свири голо момиче.
Гледа как се любя със завесата и плаче.
В тъмнината изчезва лицето й
и сълзите й капят по клавишите.
.
Косите й се сплитат във завесата...
Пианото свири и цветята треперят в очите ми.
Мракът ухае на влажни въздишки...
Вдишвам дълбоко миризмата на нощта.
.
Дишам...
.
Така ухае само лудостта...
.
Удряйте ме! Удряйте ме силно, за да ви усетя,
защото ви усещам само, когато пия вино
и се сбогувам със слънцето.
.
Пия вино и танцувам със завесата.
Цветята плачат, а безумния ми смях е песен,
която размята голи тела по стените.
Те се любят и се гледат в очите,
защото сънуват.
Шепнат ми колко красиви са нощем сълзите.
Мрака е цветен и гали лицето ми,
а аз плача от щастие.
.
Убийте ме! Убийте ме, за да мога да ви имам,
защото сега съм щастлив
и не искам да виждам повече слънцето.
.
Пия вино и увивам врата си в завесата.
Вися на червения плат
и вдишвам миризмата на ноща...
.
Дишам...
.
Дишам...

Така ухае само лудостта...

Буря

Мило дете, не се страхувай!
Бурята ще удави всичките ти спомени...
.
Под звуците на тъжното пиано
съблякох бавно всичките си дрехи.
Останах чисто гол под светлината на прожекторите.
Засрамената публика избяга,
защото се страхуваше от мен.
Останало бе гробище от празни облегалки.
.
Заваля пороен дъжд на сцената.
.
Пианото тьгуваше за миналите представления,
когато още играех със смешните маски и дрехи
и залата се пълнеше със зрители.
.
Тогава криех раните си под костюма
и уродливите ми мисли спяха зад завесите.
Всеки път прогонвах бурята...
Лъжех стените, лъжех пианото,
лъжех дори и прожекторите.
А публиката беше възхитена.
.
Поиска да види и голата истина.
.
Но аз се страхувах от бурята като малко дете.
Срамувах се от голотата си.
Погледите щяха да разкъсат крехкото ми тяло.
.
Мило дете не се страхувай!
Бурята ще удави всичките ти спомени...
.
Унесен от лукавото пиано,
съблякох бавно дрехите си
и започнах да танцувам.
Виждаха се всичките ми уродливи рани.
.
Засрамената публика избяга.
.
Но аз продължавах да танцувам
и вече бях забравил грозотата си.
.
Не се страхувах вече.
Чаках бурята да ме удави...
.
Заваля пороен дъжд и се превърна в буря.
.
Мило дете, не се страхувай!
Бурята ще удави всичките ти спомени...

Убиец

Влюбих се във най-красивата си жертва –
плашилото, което си уших.
.
Уших го след убийството на телевизора,
което планирах отдавна.
Трябваше да е като нещастен случай,
за да не тежи на съвестта ми.
Всеки път го местех, като чистех шкафа
и веднъж съвсем случайно го изпуснах.
„Най-сетне млъкна завинаги!“ –
помислих си с прикрито задоволство,
гордеех се със себе си и бях щастлив.
Само огледалото видя какво направих,
а то беше безлично
и нямаше собствено мнение.
Затова все още не го бях строшил.
.
Обичах да чупя предметите,
които ми принадлежат,
за да не могат да ме притежават.
Счупих радиото, нощната лампа,
продъних леглото, разковах гардероба,
изгорих етажерката с всичките книги,
сeшоара удавих във мивката,
застрелях часовника с тапа,
а прахосмукачката обесих със завесите.
.
Така унищожавах вещите си,
за да надвия самотата.
Затова не се привързвах към живота си.
Убивах го, преди да се развие.
А той се връщаше със новите предмети,
за което ги наказвах всеки път.
Но те нямаха душа.
.
Отдавна си мечтех да убия и човек.
Но толкова мразех лицата на хората,
защото бяха красиви и щях да се влюбя.
Затова не познавах и никого, даже и себе си.
Не вярвах на безличното ми огледало,
което много често лъжеше.
.
И така реших да ушия плашило
вечерта, когато убих телевизора.
Трябваше да бъде грозно,
за да не може да ме прелъсти.
И да бъде доста уродливо,
за да ми се възхищава.
.
Изрязах грубо плат от старите завеси
във формата на тяло с неизвестен пол,
напълних го с пуха от моята завивка
и го заших със много едър шев.
Облякох го със дрехите, които вчера скъсах
и го сложих върху счупения стол.
.
Беше страшно грозно, но нямаше лице.
Как да му направя и душа, която да убия?
Лице от къде да му взема?
.
Нямам избор, трябва да се доверя на огледалото...
И нарисувах това, което ми показа то,
върху кривата едро зашита глава на плашилото.
.
Странно. То се усмихваше, но очите му плачеха.
.
Плаче, защото е грозно.
А защо се усмихва тогава?
Сигурно се беше влюбило във мен.
Или огледалото пак ме беше излъгало.
.
Как можех да знам дали вече има душа
и ако има дали е вече моя?
.
Трябваше да ме обича,
за да мога да го наранявам.
Трябваше да вижда как убивам
и да знае, че и то ще умре.
А може би знаеше и затова очите му плачеха.
.
Повдигаше ми се, като го гледах,
беше толкова грозно и безпомощно.

Планирах вече как да го убия,
така че да изпитам болка
и да съжаля, че го създадох.
Бях започнал да го съжалявам,
за което трябваше да се накажа.
.
Съборих шкафа, където стоеше преди телевизора,
и започнах да скачам отгоре.
Той се разпадна, но аз продължавах да скачам.
Огледалото ме гледаше със безразличие,
а плашилото се смееше,
Сякаш ми бе съучастник.
.
Аз продължавах да скачам отгоре и пеех,
за да не си разбия главата в огледалото.
Не желаех да чувам как пукат дъските.
Виках и исках да спра, но не можех.
Трябва да скачам, докато не си отиде самотата.
А проклетото плашило ме гледаше и плачеше,
сякаш искаше да спра.
Но аз напук продължавах,
защото това ми харесваше.
Но защо и аз плачех тогава?
Ами ако огледалото не ме беше излъгало?
.
Престанах да скачам и гледах плашилото.
То сякаш ме викаше,
сякаш искаше да го погаля.
Всъщност не беше толкова грозно.
Лицето му ми беше някак си познато.
.
Като че ли му беше все едно, че убивам,
искаше само малко нежност от мен.
Затова може би плачеше.
Затова плачех и аз.
.
Погалих нежно лицето му,
което сам нарисувах
и прегърнах уродливото му тяло,
което сам уших.
И двамата плачехме и се прегръщахме.
Усещах тялото му и знаех, че е мое.
.
Исках да го чувствам все по-силно.
Стисках го, опрял лицето си във неговото
и сълзите ни се смесваха.
.
Целувах го и знаех, че вече има душа
и затова не е толкова грозно.
.
Исках да чувствам, че го притежавам
като всички предмети, които убивах.
Затова го стисках все по-силно
и си повтарях колко се мразя.
.
Огледалото беше виновно,
защото му даде лицето ми.
А аз му дадох душата си...
.....................................................
.
Шевовете изпращяха и плашилото се скъса.
Пухът, със който беше пълно, се разпръсна в стаята.
Остана само купчина разкъсан плат.
А аз седях пред огледалото
и очите ми вече не плачеха.
Напротив. Усмихвах се и бях щастлив,
че най-сетне убих това проклето плашило.
.
Мечтата ми се беше сбъднала.
.
Смеех се на себе си и счупих огледалото.
Влюбих се във най-красивата си жертва –
плашилото, което си уших.

Разказ за едно безсмислено себесбогуване

Вчера се скарах отново със себе си
и после реших да избягам.
Преди да заспя си написах бележка:
“Напускам проклетото жилище!
Сбогом!”
Оставих я тихо на масата в кухнята
заедно с всичките стихове.
Само страхливец постъпва така,
нямам сили да кажа “Отивам си!”
Дано я намеря, когато събудил се,
видя, че нещо ми липсва.
Но защо? Аз съм никой.
Въобще не съм важен.
Дори съм излишно чувствителен.
Сигурно няма дори да усетя
свойто безлично отсъствие.
.
Изпях си любимата песен със радост,
че тя ще ми бъде последната.
Не исках да вземам по пътя си нищо,
отивам си празен от себе си.
Никой не трябва да чуе, че тръгвам,
даже любопитните съседи.
Няма дори да полея саксиите.
И телевизора оставям включен.
Мразя проклетото жилище!
Но най-много проклетата стая,
където се карам със себе си
и после заспивам.
.
На пода лежаха безбройните дрехи,
отдавна планувах да бягам.
И всички бележки до себе си скъсани,
които дори не прочетох.
Обичах единствено своята болка
оставях разхвърляна стаята.
Заспивах и после забравях, че искам
да напусна проклетото жилище.
.
Отново захвърлих на пода парчетата
от моята безсмислена бележка.
Колко отчайващо грозна е стаята....
.
Единственото хубаво
във стаята
бях аз.
.
Гледах се дълго, седнал до себе си
Галех косите си.
После и устните.
Искаше ми се да ги целуна
за последно,
но се страхувах
да не се събудя изведнъж.
.
Галех ги бавно и на ум си повтарях,
че мразя лицето си,
мразя и проклетото жилище
пълно с безбройни бележки до себе си
и нито едно огледало.
.
Докато галех себе си, заплаках,
защото знаех, че ще се върна сутринта.
И отново няма да си спомням,
че всяка нощ си тръгвам и напускам себе си.
Защото късам винаги бележкaтa...