Две голи тела

- Колко е задушно днес – въздъхна тя,
същата, която някога се криеше
от времето и непознати магазини.
- Като пред буря – допълни той,
който продължаваше да бяга
от бурята и от любовни катинари.
- Може този път да е различно. – каза тя,
но се страхуваше да го повярва.
- Не гледам никога прогнозата – отвърна той,
защото бягаше от неизбежното.
- Вчера беше хладно и приятно – каза тихо тя,
но усмивката се скъса между устните й.
Беше чакала дъжда от много време...
- Аз имах много работа – каза отегчено той
и хвърли погледа си между сградите.
А тя го проследи и го намери...
- Върви ли работата – попита тя.
Не можеше да превъзмогне разстоянието.
И стягаше конеца между двамата.
Искаше да задуши и него, но не можеше.
Отново щеше да нареже вените си
на острите му многоточия.
- Горе-долу....- каза той,
а всъщност искаше да изкрещи,
защото тя го принуждаваше да лъже.
И двамата знаеха....
Тя млъкна
и скри сърцето си в джобовете.
-Ще се радвам, ако завали- каза той,
защото искаше да е свободен.
Мечтаеше да се удави в самотата си...
-Да се скрием някъде- прошепна тя.
Нуждаеше се от прегръдка
И ръцете й трепереха от студ.
Някога отдавна той беше първият,
захвърлил своята обвивка.
Сега тя първа се съблече.
Беше закована за мълчанието.
“Върни се”
“Слънцето ме заслепява”
“Красива си, когато плачеш”
“Плача, защото съм гола”
“Позволи ми да те нарисувам”
“Съществувам само в пръстите ти”
-Нека се намокрим и да пеем – каза той
и изведнъж захвърли дрехите си.
Беше се завърнал от далече...
- Добре- каза тя,
но се страхуваше.
“Искам да се скрия в теб”
“Побързай, преди да се събудя”
“Приюти ме в твойта стая”
“Безкрайна е, ще се загубим”
“Искам да потънем там завинаги”
-Сигурен съм, че ще завали- каза той
и погледна със усмивка слънцето.
-Ще чакаме да ни намокри – каза тя
и се скри дълбоко в него.
- Отдавна чакаме да завали – прошепна той
и заключи вратата на стаята.
“Сбогувай се със слънцето”