Убиец

Влюбих се във най-красивата си жертва –
плашилото, което си уших.
.
Уших го след убийството на телевизора,
което планирах отдавна.
Трябваше да е като нещастен случай,
за да не тежи на съвестта ми.
Всеки път го местех, като чистех шкафа
и веднъж съвсем случайно го изпуснах.
„Най-сетне млъкна завинаги!“ –
помислих си с прикрито задоволство,
гордеех се със себе си и бях щастлив.
Само огледалото видя какво направих,
а то беше безлично
и нямаше собствено мнение.
Затова все още не го бях строшил.
.
Обичах да чупя предметите,
които ми принадлежат,
за да не могат да ме притежават.
Счупих радиото, нощната лампа,
продъних леглото, разковах гардероба,
изгорих етажерката с всичките книги,
сeшоара удавих във мивката,
застрелях часовника с тапа,
а прахосмукачката обесих със завесите.
.
Така унищожавах вещите си,
за да надвия самотата.
Затова не се привързвах към живота си.
Убивах го, преди да се развие.
А той се връщаше със новите предмети,
за което ги наказвах всеки път.
Но те нямаха душа.
.
Отдавна си мечтех да убия и човек.
Но толкова мразех лицата на хората,
защото бяха красиви и щях да се влюбя.
Затова не познавах и никого, даже и себе си.
Не вярвах на безличното ми огледало,
което много често лъжеше.
.
И така реших да ушия плашило
вечерта, когато убих телевизора.
Трябваше да бъде грозно,
за да не може да ме прелъсти.
И да бъде доста уродливо,
за да ми се възхищава.
.
Изрязах грубо плат от старите завеси
във формата на тяло с неизвестен пол,
напълних го с пуха от моята завивка
и го заших със много едър шев.
Облякох го със дрехите, които вчера скъсах
и го сложих върху счупения стол.
.
Беше страшно грозно, но нямаше лице.
Как да му направя и душа, която да убия?
Лице от къде да му взема?
.
Нямам избор, трябва да се доверя на огледалото...
И нарисувах това, което ми показа то,
върху кривата едро зашита глава на плашилото.
.
Странно. То се усмихваше, но очите му плачеха.
.
Плаче, защото е грозно.
А защо се усмихва тогава?
Сигурно се беше влюбило във мен.
Или огледалото пак ме беше излъгало.
.
Как можех да знам дали вече има душа
и ако има дали е вече моя?
.
Трябваше да ме обича,
за да мога да го наранявам.
Трябваше да вижда как убивам
и да знае, че и то ще умре.
А може би знаеше и затова очите му плачеха.
.
Повдигаше ми се, като го гледах,
беше толкова грозно и безпомощно.

Планирах вече как да го убия,
така че да изпитам болка
и да съжаля, че го създадох.
Бях започнал да го съжалявам,
за което трябваше да се накажа.
.
Съборих шкафа, където стоеше преди телевизора,
и започнах да скачам отгоре.
Той се разпадна, но аз продължавах да скачам.
Огледалото ме гледаше със безразличие,
а плашилото се смееше,
Сякаш ми бе съучастник.
.
Аз продължавах да скачам отгоре и пеех,
за да не си разбия главата в огледалото.
Не желаех да чувам как пукат дъските.
Виках и исках да спра, но не можех.
Трябва да скачам, докато не си отиде самотата.
А проклетото плашило ме гледаше и плачеше,
сякаш искаше да спра.
Но аз напук продължавах,
защото това ми харесваше.
Но защо и аз плачех тогава?
Ами ако огледалото не ме беше излъгало?
.
Престанах да скачам и гледах плашилото.
То сякаш ме викаше,
сякаш искаше да го погаля.
Всъщност не беше толкова грозно.
Лицето му ми беше някак си познато.
.
Като че ли му беше все едно, че убивам,
искаше само малко нежност от мен.
Затова може би плачеше.
Затова плачех и аз.
.
Погалих нежно лицето му,
което сам нарисувах
и прегърнах уродливото му тяло,
което сам уших.
И двамата плачехме и се прегръщахме.
Усещах тялото му и знаех, че е мое.
.
Исках да го чувствам все по-силно.
Стисках го, опрял лицето си във неговото
и сълзите ни се смесваха.
.
Целувах го и знаех, че вече има душа
и затова не е толкова грозно.
.
Исках да чувствам, че го притежавам
като всички предмети, които убивах.
Затова го стисках все по-силно
и си повтарях колко се мразя.
.
Огледалото беше виновно,
защото му даде лицето ми.
А аз му дадох душата си...
.....................................................
.
Шевовете изпращяха и плашилото се скъса.
Пухът, със който беше пълно, се разпръсна в стаята.
Остана само купчина разкъсан плат.
А аз седях пред огледалото
и очите ми вече не плачеха.
Напротив. Усмихвах се и бях щастлив,
че най-сетне убих това проклето плашило.
.
Мечтата ми се беше сбъднала.
.
Смеех се на себе си и счупих огледалото.
Влюбих се във най-красивата си жертва –
плашилото, което си уших.