Огледален часовник

Събудих се в кутията, която
грижливо бях сглобявал през годините,
през месеците, дните, часовете,
заспали в огледалния часовник.
Надничах в него.
Взирах се в стрелките му.
И може би не вярвах на очите си,
че още се въртят във кръг и мигат
и бясно търсят изход от кутията.
А течните секунди тихо капеха
и бавно заковаваха стените.
Заслушвах се
в безмълвните им ноти
и чаках да пробият тишината,
да счупят огледалния часовник.
Но те не спираха
във кръг да се въртят.
И аз не спирах
все така да се опитвам
да избода
зеленооките стрелки.
А течните секунди тихо капеха
и времето,
изтекло във ръцете ми,
бе само локва,
набраздена с кръгове.
Дали сънувам себе си
или пък някой друг,
когото съм затворил във кутията.
Не вярвах на очите си...
Не вярвах...
Когато се събудя, ще са спомен,
висящ зеленооко на стената
в кутията, която си сглобих,
през месеците, дните, часовете,
заспали в огледалния часовник.
Надничах в него.
Може би лицето ми
било е само сън.
Един от многото,
забравени отдавна във кутията....