Частен театър

Живея в Огледалния дворец
зад гарата
и точно под часовника
съм залепил бележка:
“МОНОСПЕКТАКЪЛ
за изгубени пътници.
Всяка вечер –
различна програма.
Престой:
Една безсънна нощ.
Без резервация.
Адрес:
Огледалният Дворец
Вратата със табелка
“Частен Театър.....”
и едно дълго многоточие
за всичко останало.
Ключът е скрит
под изтривалката.
Няма име,
нито звънец.
Начало на спектакъла:
Точно в полунощ.
Ще ме намерите на сцената.
Голямата стая
с три огледални стени.
Винаги има места.
Дори да закъснеете,
седнете тихо
някъде във дъното.
Не се плашете,
ако видите някъде себе си.
Това е сън за двама непознати...
Не приемам кредитни карти,
нито пари в брой,
нито чекове.
Събирам анонимни спомени..”
.
P.S.
Ако сте идвали вече,
забравете този адрес,
защото той не съществува.
.
Приемам гости
само нощем
и ако случайно подраните,
не тръгвайте след мен.
Ще се загубите.
Изчакайте
да свърши репетицията.
Аз съм разпилян между стените...
Ходя гол между стаите
и всичко е разхвърляно.
Търся изгубени листове
и обикалям кръглия дворец.
Сглобявам анонимни отражения
и наблюдавам тялото си
как се съживява.
Спъвам се във картата със стихове.
Последвайте ме...
Имам баня с чудесна акустика,
където изнасям концерти.
Балкон със празни саксии,
където събирам металните звуци
и съчинявам тъжни симфонии.
Анонимен диригент на гарата,
когото хората не забелязват...
Имам и спалня,
скрита от слънцето,
където танцувам валс
със завесите.
Кухня със голям хладилник,
който всъщност е шкаф
за пиеси.
Кръгъл коридор със закачалка
между началото
и края,
където висят моите картини.
Изложба: “Етюди на допира”
На пода лежат
надраскани стихове.
Думите
водят
към
смисъла....
....в центъра
....огромна огледална стая
със прозорци към себе си,
с празни столове
и стар леген,
обърнат наобратно,
където се пресичат
всички образи...
Тялото се съживява...
Начало на спектакъла.
.
Аз съм тук..
И стъпките се губят в центъра...
Думите
докосват
смисъла.
Светът се е огънал в залата
и е затворен в мен.
Влезте вътре
и погледнете през очите ми.
Това е сън за двама непознати...
.
Допирът е огледално продължение.
Успявам ли да видя себе си...
Красив и силен
очаквам своята публика.
Моето тяло
е просто един инструмент.
Още е младо и хубаво.
Предлагам и нежност
безплатно.
Тиха близост,
докосване
между две голи
самотни парчета.
.
Сглобяване
на анонимни
късове...
Или само усмивка...
.
Спя в гардероба –
моята малка къща
в двореца ми.
Когато нямам публика,
прекарвам нощите си там,
между всички забравени дрехи,
които са моите сценични костюми.
Скривам се от себе си.
Кълбо от кожа,
прегърнало празни ръкави.
Сълзите
измиват
грима...
Останали са само
шепа изгубени образи
за следващото представление
във моя частен театър.
Приютявам заблудени пътници.
Не се плашете,
ако видите някъде себе си.
Това е сън за двама непознати...
.
Аз съм просто една
нощна пиеса...
Часовникът го знае.
Той винаги довежда утрото
и влачи уморени влакове.
Слънцето превръща всичко
в купчина от вехтории.
Жалко, непотребно отражение.
Образите се разцепват
във пресечната им точка
и изчезват.
Думите
бягат
от
смисъла....
През деня съм слаб и грозен.
Не искам никого да виждам.
Дори и себе си.
Усърдно разпилявам вещите си
и хвърлям саксии
по щастливите пътници.
Заканвам се да скъсам
онази проклета бележка
върху онзи надут стар часовник,
да натроша
моя огледален дворец
на хиляди парчета
и да се кача
на някой влак за някъде...
.
Но знам, че ще ми мине.
И знам, че пак ще дойде някой.
И аз ще съм на сцената в двореца ми.
Красив и силен.
Заповядайте!
Осиновявам заблудени пътници.
Подарявам сънищата си
в замяна
на шепа анонимни спомени.
Не е нужно да знаете кой съм.
Не питайте,
защото това няма значение.
Живея в огледалния дворец
зад гарата
и точно под часовника
съм залепил бележка:
“МОНОСПЕКТАКЪЛ
за изгубени пътници.
Очаквам ви след полунощ
и ако сте идвали вече,
забравете този адрес.
Защото той не съществува.”