Да ме простят удавените

Да ме простят удавените.
Някой ден и аз ще се удавя,
когато за последно изхабен
ще мога да забравя синята мелодия
на своята унесена избистреност.
Ще изгоря и корабите,
с които не избягах от мълчанието,
седящ и сричащ името си на брега.
Красивото ми име.
Подарявам го на чайките.
Крилатите пустини се огъват.
Огъват се...
Знам, че ще ме чакат мостовете.
Ще се отпусна
във синята прегръдка на любимата.
Чакайте ме, ще се върна.
Нуждая се от спомени.
Отивам първо да се сбъдна.
Да флиртувам със забързаните улици,
загледани във голото ми тяло.
Развятите поли и всички погледи,
сплетени във син венец,
разцъфнал срамежливо на гърдите ми.
Венец от сбъднатите спомени
за всичките отплували моменти.
И тези, които не се върнаха...
Знам, ще намеря и люляци.
Всичко е мое, дори и тълпите,
хората, техните пръсти,
ръцете, краката, косите
и устните.
Всички са струни
на нежна цигулка.
Свиря...
И осиновявам къщите.
Във тях са моите кутии.
Всичките.
И майка ми.
Намирам себе си заспал на пода.
Осиновявам къщите, които светят.
А зад вратите им часовници.
Осиновявам люляците.
.
Да ме простят удавените
и моят бряг, изровен от очакване,
че корабите няма да се върнат.
Подарявам ви мечтите си,
които не изпратих да потънат.
Простете ми, сега си имам спомени
и моята любима ме очаква...