Черно петно

Изчезвам безследно в тълпата...
Не си спомням дали някой ме чакаше.
Пустиня от есенноруси коси.
Спомням си само лицето
на едно чернокосо момиче
на гарата,
което държи мокра бележка.
Думите се стичат по релсите.
.
Примигвам…
.
-Имате ли огънче?-
сламено плашило без лице.
“Намокрената слама не гори,
а пуши...”
Вадя запалка и щраквам.
.
Светкавица…
.
Седя на пейката.
До мен –
подгизнал вестник
и остатъци от сандвич.
Представям си, че съм бездомно куче.
С черна мокра козина и дълги лапи.
.
Стрелката се премества.
.
-Чакате ли някого-
глупаво плашило в униформа.
Харесах шапката му.
Приличаше на безполезна кофа.
“Шадраван, обърнат наобратно.
Затова не кацат птичките...”
-Чакам влака за България…
“И дъждът намокри сандвича ми…”
Разкъсвам сламеното тяло
и то си тръгва
с острия звук на спирачки.
.
Портрет…
.
…на момиче с водни бои.
Едно черно петно по средата.
Всъщност… бях загубил нещо.
“МОМИЧЕ, ПРЕГАЗЕНО ОТ ВЛАК”
Опитвам се да взема вестника,
но той се стопява в ръцете ми.
Пихтиеста каша от думи
капе по мен.
.
Самоубийство?...
.
-Извинете, кога пристига
влакът за България?-
плашило с очила и куфарче.
А вътре сигурно е скрита
черна котка.
“Дали е още жива...”
-И аз го чакам, но не знам.
“Със сигурност ще дойде тази нощ...”
.
Гръм…
.
Но не видях светкавица.
Заспал съм тихо под часовника.
Пустиня от есенноруси коси.
Не си спомням дали някой ме чакаше...
Спомням си само лицето
на едно чернокосо момиче
на гарата,
което държи мокра бележка.
Думите се стичат по релсите.
.
Примигвам…
.
Поглеждам небето,
но там няма нищо.
“Да си мъртъв изглежда страшно
само за живите....”
.
Тиха прозявка…
.
Всъщност… търсех бележката.
Мокро листче
с черно петно по средата.
Беше смачкано в джоба ми.
Не си спомням
кога ми го беше оставила.
Сигналният писък
отнесе далеч очевидното...
.
Врата…
.
-Ще се качвате ли, господине?
Влакът за България потегля.-
плашило в униформа
и със свирка на врата.
“Бях загубил нещо,
но отново го намерих.”
Качвам се и сядам
до едно чернокосо момиче
във влака.
.
Светкавица…
.
Връщам бележката в джоба си.
“Тя също ме е чакала на релсите…”
.
Усмихвам се…
.
…на черното петно до мен.
Дъждът отмива
течните думи по релсите...