Разказ за едно безсмислено себесбогуване

Вчера се скарах отново със себе си
и после реших да избягам.
Преди да заспя си написах бележка:
“Напускам проклетото жилище!
Сбогом!”
Оставих я тихо на масата в кухнята
заедно с всичките стихове.
Само страхливец постъпва така,
нямам сили да кажа “Отивам си!”
Дано я намеря, когато събудил се,
видя, че нещо ми липсва.
Но защо? Аз съм никой.
Въобще не съм важен.
Дори съм излишно чувствителен.
Сигурно няма дори да усетя
свойто безлично отсъствие.
.
Изпях си любимата песен със радост,
че тя ще ми бъде последната.
Не исках да вземам по пътя си нищо,
отивам си празен от себе си.
Никой не трябва да чуе, че тръгвам,
даже любопитните съседи.
Няма дори да полея саксиите.
И телевизора оставям включен.
Мразя проклетото жилище!
Но най-много проклетата стая,
където се карам със себе си
и после заспивам.
.
На пода лежаха безбройните дрехи,
отдавна планувах да бягам.
И всички бележки до себе си скъсани,
които дори не прочетох.
Обичах единствено своята болка
оставях разхвърляна стаята.
Заспивах и после забравях, че искам
да напусна проклетото жилище.
.
Отново захвърлих на пода парчетата
от моята безсмислена бележка.
Колко отчайващо грозна е стаята....
.
Единственото хубаво
във стаята
бях аз.
.
Гледах се дълго, седнал до себе си
Галех косите си.
После и устните.
Искаше ми се да ги целуна
за последно,
но се страхувах
да не се събудя изведнъж.
.
Галех ги бавно и на ум си повтарях,
че мразя лицето си,
мразя и проклетото жилище
пълно с безбройни бележки до себе си
и нито едно огледало.
.
Докато галех себе си, заплаках,
защото знаех, че ще се върна сутринта.
И отново няма да си спомням,
че всяка нощ си тръгвам и напускам себе си.
Защото късам винаги бележкaтa...