По дяволите

По дяволите. Стана осем.
Не съм спал цяла нощ.
Четох.
И пуших
цигара след цигара.
Мислех си какъв е смисълът.
Проклетият смисъл от всичко,
което правя
или не правя.
И се влача по релсите
на жалкото ми сбъдване.
Кога ги начертах?
Дали аз ги начертах?
И как се побират
в моята тясна
и разхвърляна стая?
Дали се пресичат
далече в пространството?
Мързи ме да ходя до там.
Как всичко минава край мен.
И забързания бизнесмен
с дипломатическото куфарче.
А в куфарчето има котка.
Дали е мъртва?
Не знам...
Така и не се осмелих
да го отворя.
Рейсът набива спирачки.
Шофьорката гледа сърдите,
а аз й се усмихвам...
Лекции. Работа.
Досадни функции
на лицемерни променливи
и сбабичосани константи.
Микроикономика. Макроикономика.
Пазаруване. Полуфабрикати.
Психотерапия в стихове.
Отчаяно бягство във нета.
Измислено сбъдване.
Досаден коктейл на промоция.
Само три евро и деветдесет и девет.
С още по-досадна компания.
Пътуване в метрото.
Като сън.
Безсъние.
Безсъние...
И проклетите безкрайни нощи.
По-празни от вакуума.
Дали в някоя паралелна вселена
в някоя от кривите на вълновата функция,
дълбоко в квантовия вакуум
има някой анти-аз –
пътуващ актьор,
който мрази котките?...
Безсмислен въпрос.
Ето сега пия кафе
и пуша цигара
след цигара.
Питам се
какъв ли ще бъда след двайсет години?
Рекламен агент?
Или шеф на търговски отдел?
И ако се сбъднат кошмарите ми:
сух счетоводител.
Защо го правя?
Оставете ме на мира
проклети човекоподобни сенки!
Аз съм собственото си
противостоене...